Откъс от АК-47. Оръжието на XX век, К. ДЖ. Чивърс
В Завод № 74 на Ижевския машиностроителен, инженерен
и авто фабричен комплекс в Руската руска федеративна социалистическа република
Докато дипломатическите депеши за атомната детонация летели от посолствата в Москва към западните столици на към 1700 км западно от тестовата площадка, един различен от тайните военни планове на Сталин набирал скорост в съветски промишлен град в Урал. Зад почернелите тухлени стени на комплекс от големи фабрики един артикул бил подготвян за всеобщо произвеждане. Екипи от инженери, оръжейници и фабричен контрольори доусъвършенствали дизайна му. Лидерите на Комунистическата партия упорствали заводите да вземат участие и в производството на коли. Но този артикул не бил нито автомобил, нито пък някоя от частите му. Бил оръжие – странна на тип карабина, отклоняваща се от класическите форми.
На пръв взор новата винтовка била много необикновена, чудата, напряко да свъсиш вежди и да поклатиш глава. Компонентите ѝ били елементарни, липсвала им грациозност, а по западните стандарти били направени като че ли от посредствени майстори. Създавала усещане, че е объркващо олицетворение на някакво компромисно огнестрелно оръжие, примес от дизайнерски решения, с които нито една западна войска към момента не желала да се нагърби. Била междинна по размери в някои значими параметри – по-къса от винтовките в пехотата, които щяла да размени, само че по-дълга от картечните револвери на въоръжение от повече от трийсет години. Използвала патрон със междинен заряд, който не бил задоволително мощен за далекобойна снайперска пукотевица, само че имал задоволително сила да убива и да нанася ужасяващи рани на дистанцията, на което се водили съвсем всички престрелки. Оръжието не било просто приблизително по тегло. Било същински пробив. Можело да стреля автоматизирано, освен това със скоростта на тези картечници, които към този момент били трансформирали метода на водене на бойни дейности, само че имало и режим на единична пукотевица като старите карабини. Нито един от противниците на Съветския съюз през Студената война не съумял да измисли, камо ли да пусне в всеобщо произвеждане оръжие с такава огнева мощност и толкоз компактни размери. Новото оръжие имало и други потребни характерности. Откатът му бил по-малък спрямо множеството винтовки от това време. Било толкоз надеждно, даже потопено в тресавище и посипано с пясък, че руските изпитатели имали усложнения да го накарат да засече. Дизайнът му бил апотеоз на простотата, всеки можел да схване главните му интервенции за минути, а руските учители скоро щели да научат, че учениците им славянчета можели да го разглобят и сглобят за по-малко от трийсет секунди. Комбинацията от тези характерности означавала, че щом оръжието бъдело пуснато в произвеждане, даже дребните хора, даже тези без податливост към механика, глуповатите и необучените след напълно незадълбочен инструктаж щели да разполагат с лека автоматизирана винтовка, която можела да изсипе шокиращ огън по дължината на две или три футболни стадиони. Това било удивително добре фиктивен инструмент за съответната си цел – да разреши на елементарни хора да убиват други хора без дълготрайно образование или ненужни затруднения.
Армията на Съветския съюз дала име на новото си огнестрелно оръжие: АК-47. Докато руските физици разнищвали тайните на атома, Главното артилерийско ръководство на армията избрало АК-47 за главно оръжие след скришен конкурс, извършен скоро след края на Великата отечествена война, както наричали в Съюз на съветските социалистически републики войната против хитлеристка Германия. Съкращението „ АК “ е от две думи: „ Автомат Калашникова “, т.е. „ автоматът на Калашников “, самопризнание към старши сержант Михаил Тимофеевич Калашников, двайсет и девет годишен някогашен пълководец на танк, на който армията и Комунистическата партия публично приписали дизайна на оръжието. Числото значи 1947 г., тогава техническото бюро в Ковров, град източно от Москва със лични скрити оръжейни фабрики, приключило прототипите. За миналото време заводите в Ижевск били оборудвани да го създават. След още двайсет и пет години това щяло да бъде най-повсеместно публикуваното огнестрелно оръжие, известно на света.
През това време американското разузнаване щяло да се концентрира, изцяло разбираемо и подходящо, върху нуклеарните стратегии на Съветския съюз. Дейностите в Ижевск щели да бъдат пропуснати. Докато атомната гъба се извисявала над казахската степ, никой не забелязал появяването на новото огнестрелно оръжие на Сталин. Никой нямало да обърне внимание, а заводите за новите щурмови винтовки и другите комплекси из целия Източен блок и из обвързваните със Съюз на съветските социалистически републики или със социалистическия блян страни щели да избълват неизвестно какъв брой милиона от новите автомати през идващите години. И никой не би могъл да предсказа, че до момента в който светът се боял от нуклеарна война, тези нови винтовки с по-малките им патрони щели да се трансфорат в най-смъртоносния инструмент на Студената война. За разлика от нуклеарния боеприпас и инфраструктурата към него – бойни глави, мобилни пускови установки, стратегически бомбардировачи и подводници, – автоматизираната винтовка била оръжие, което в действителност можело да се употребява. А нито един от привидно безкрайната и фантастична гама от принадлежности за ликвидиране на Студената война не би могъл по-лесно да се изплъзне от контрола на страната. Така 1949 г. станала годината на една неравнопоставена, само че съдбоносна двойка – РДС-1 и АК-47, а техните наследници щели да работят в синхрон и да оформят бъдещите спорове. Атомният чадър фиксирал границите и обезсърчил тоталната война сред стандартните армии, ситуирани в Европа, само че по този начин оказал помощ за основаването на условия, при които „ Калашников “ се пренасял от континент на континент, от страна в страна, от група в група и от човек към човек. Количествата нараствали, автоматът съзрявал и се сдобил с известност на преобладаващ инструмент за принуждение в конфликтните зони. Отначало разпространяването било неорганизирано, само че се разширявало и последователно станало безотговорно. В началото на 1960-те години, откакто Кубинската рецесия стреснала участниците в нея, а войната във Виетнам се разраствала и набирала скорост, Кремъл и Белият дом схванали, че поради общия им нуклеарен боеприпас в един цялостен спор няма да има победител. Студената война щяла да се води с местни конфликти и с проксита.
Настъпила Ерата на „ Калашников “.
И към момента живеем в нея.
и авто фабричен комплекс в Руската руска федеративна социалистическа република
Докато дипломатическите депеши за атомната детонация летели от посолствата в Москва към западните столици на към 1700 км западно от тестовата площадка, един различен от тайните военни планове на Сталин набирал скорост в съветски промишлен град в Урал. Зад почернелите тухлени стени на комплекс от големи фабрики един артикул бил подготвян за всеобщо произвеждане. Екипи от инженери, оръжейници и фабричен контрольори доусъвършенствали дизайна му. Лидерите на Комунистическата партия упорствали заводите да вземат участие и в производството на коли. Но този артикул не бил нито автомобил, нито пък някоя от частите му. Бил оръжие – странна на тип карабина, отклоняваща се от класическите форми.
На пръв взор новата винтовка била много необикновена, чудата, напряко да свъсиш вежди и да поклатиш глава. Компонентите ѝ били елементарни, липсвала им грациозност, а по западните стандарти били направени като че ли от посредствени майстори. Създавала усещане, че е объркващо олицетворение на някакво компромисно огнестрелно оръжие, примес от дизайнерски решения, с които нито една западна войска към момента не желала да се нагърби. Била междинна по размери в някои значими параметри – по-къса от винтовките в пехотата, които щяла да размени, само че по-дълга от картечните револвери на въоръжение от повече от трийсет години. Използвала патрон със междинен заряд, който не бил задоволително мощен за далекобойна снайперска пукотевица, само че имал задоволително сила да убива и да нанася ужасяващи рани на дистанцията, на което се водили съвсем всички престрелки. Оръжието не било просто приблизително по тегло. Било същински пробив. Можело да стреля автоматизирано, освен това със скоростта на тези картечници, които към този момент били трансформирали метода на водене на бойни дейности, само че имало и режим на единична пукотевица като старите карабини. Нито един от противниците на Съветския съюз през Студената война не съумял да измисли, камо ли да пусне в всеобщо произвеждане оръжие с такава огнева мощност и толкоз компактни размери. Новото оръжие имало и други потребни характерности. Откатът му бил по-малък спрямо множеството винтовки от това време. Било толкоз надеждно, даже потопено в тресавище и посипано с пясък, че руските изпитатели имали усложнения да го накарат да засече. Дизайнът му бил апотеоз на простотата, всеки можел да схване главните му интервенции за минути, а руските учители скоро щели да научат, че учениците им славянчета можели да го разглобят и сглобят за по-малко от трийсет секунди. Комбинацията от тези характерности означавала, че щом оръжието бъдело пуснато в произвеждане, даже дребните хора, даже тези без податливост към механика, глуповатите и необучените след напълно незадълбочен инструктаж щели да разполагат с лека автоматизирана винтовка, която можела да изсипе шокиращ огън по дължината на две или три футболни стадиони. Това било удивително добре фиктивен инструмент за съответната си цел – да разреши на елементарни хора да убиват други хора без дълготрайно образование или ненужни затруднения.
Армията на Съветския съюз дала име на новото си огнестрелно оръжие: АК-47. Докато руските физици разнищвали тайните на атома, Главното артилерийско ръководство на армията избрало АК-47 за главно оръжие след скришен конкурс, извършен скоро след края на Великата отечествена война, както наричали в Съюз на съветските социалистически републики войната против хитлеристка Германия. Съкращението „ АК “ е от две думи: „ Автомат Калашникова “, т.е. „ автоматът на Калашников “, самопризнание към старши сержант Михаил Тимофеевич Калашников, двайсет и девет годишен някогашен пълководец на танк, на който армията и Комунистическата партия публично приписали дизайна на оръжието. Числото значи 1947 г., тогава техническото бюро в Ковров, град източно от Москва със лични скрити оръжейни фабрики, приключило прототипите. За миналото време заводите в Ижевск били оборудвани да го създават. След още двайсет и пет години това щяло да бъде най-повсеместно публикуваното огнестрелно оръжие, известно на света.
През това време американското разузнаване щяло да се концентрира, изцяло разбираемо и подходящо, върху нуклеарните стратегии на Съветския съюз. Дейностите в Ижевск щели да бъдат пропуснати. Докато атомната гъба се извисявала над казахската степ, никой не забелязал появяването на новото огнестрелно оръжие на Сталин. Никой нямало да обърне внимание, а заводите за новите щурмови винтовки и другите комплекси из целия Източен блок и из обвързваните със Съюз на съветските социалистически републики или със социалистическия блян страни щели да избълват неизвестно какъв брой милиона от новите автомати през идващите години. И никой не би могъл да предсказа, че до момента в който светът се боял от нуклеарна война, тези нови винтовки с по-малките им патрони щели да се трансфорат в най-смъртоносния инструмент на Студената война. За разлика от нуклеарния боеприпас и инфраструктурата към него – бойни глави, мобилни пускови установки, стратегически бомбардировачи и подводници, – автоматизираната винтовка била оръжие, което в действителност можело да се употребява. А нито един от привидно безкрайната и фантастична гама от принадлежности за ликвидиране на Студената война не би могъл по-лесно да се изплъзне от контрола на страната. Така 1949 г. станала годината на една неравнопоставена, само че съдбоносна двойка – РДС-1 и АК-47, а техните наследници щели да работят в синхрон и да оформят бъдещите спорове. Атомният чадър фиксирал границите и обезсърчил тоталната война сред стандартните армии, ситуирани в Европа, само че по този начин оказал помощ за основаването на условия, при които „ Калашников “ се пренасял от континент на континент, от страна в страна, от група в група и от човек към човек. Количествата нараствали, автоматът съзрявал и се сдобил с известност на преобладаващ инструмент за принуждение в конфликтните зони. Отначало разпространяването било неорганизирано, само че се разширявало и последователно станало безотговорно. В началото на 1960-те години, откакто Кубинската рецесия стреснала участниците в нея, а войната във Виетнам се разраствала и набирала скорост, Кремъл и Белият дом схванали, че поради общия им нуклеарен боеприпас в един цялостен спор няма да има победител. Студената война щяла да се води с местни конфликти и с проксита.
Настъпила Ерата на „ Калашников “.
И към момента живеем в нея.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ